Една най-обикновена вечер в българската столица – град София. Разходка с приятели, бързо хапване в някой МОЛ, филм в кино “Арена”, или просто хубава вечеря в някой ресторант. Сбогуване с приятелите и бързо вкъщи, към топлото легло.
Така повечето хора биха описали своята обикновена вечер.
Повечето, но не всички!
След една такава обикновена вечер се прибирах към вкъщи. По пътя обаче, видях мой приятел, за когото сутринта си мислех колко много ми е помагал. Реших да му върна поне част от жестовете на внимание и го поканих да го закарам до дома му, и при все, че не ми беше на път, се радвах да му услужа. След като се разделихме, в ума ми беше единствено мисълта за топлото легло и упреците на хората, с които бях прекарал деня, за това колко са ми зачервени очите. Ами да, такива са, като спах само 5 часа минала нощ. Докато разсъждавах за това, завих по локалното платно на бул. “Цар Борис III”, точно до болницата “Пирогов”.
Изведнъж видях един човек, паднал на земята – на тротоара. Отбих колата и отидох до него. Николай – това беше името му. 42-годишен клетник, без дрехи, без пари, без обувки на нозете си, целия треперещ от студ. Реших да го кача в колата на топло и да го закарам до дома му, но когато се опитах да го вдигна той каза, че много го болят краката. Тъй като, все пак бях до “Пирогов”, отидох да извикам някой лекар. Първоначалните ми учтиви покани за помощ не дадоха особен резултат, затова трябваше да “създам” малък “скандал”, за да може някой от далите Хипократова клетва да се смили и да ми обърне внимание. Един от санитарите дойде с мен и като видя лежащия на тротоара човек, дори не се приближи до него, а от петнадесетината метра, които ни разделяха, каза: “О, на нас не ни е позволено да взимаме такива… паднали.”
Първоначално не можах да проумея какво означава това, но в последствие разбрах, че те обслужват само хора, които влизат при тях. Санитарят ми предложи да се обадя на тел. 150 и те щели да се погрижат. Обадих се и заедно с Николай – на около 1 мин. от главния вход на болница “Пирогов”, зачакахме линейката.
Не минаха повече от 15 минути, когато дойде “Спешната помощ”. Дежурната сестра започна да разпитва Ники, къде спи, къде живее. След още 15 минути стана ясно, че не могат да направят абсолютно нищо. Но и те дадоха съвет – да се обадим в полицията. Ами добре – обадих се и заедно с дежурната сестра, шофьора на линейката и двама минувачи в 23:45 зачакахме патрулната полицейска кола. След още 15 минути пристигна колата и дежурните полицаи загрижено обясниха, че понеже не е нарушил закона, не могат да го приберат “на топло”. Няма и къде да го закарат, понеже работното време на социалните служби е от 9:00 до 17:00 ч. Всички места, където преди карали подобни случаи, били затворени. В процеса на разговорите, един от униформените полицаи каза, че може да го закараме в изтрезвителното, но тъй като не било сигурно, че бил пиян и понеже имал някаква рана, най-вероятно нямало да го приемат. Николай имаше само 50 стотинки, а за изтрезвителното трябвали пари…
Дежурните полицаи се опитаха да ме успокоят като казаха, че Николай не е единственият такъв случай, че имало стотици подобни в София и, че твърде често се случвало да ги намират мъртви по улиците, замръзнали по каналите и под мостовете.
Опитахме се да изправим на крака бедния човечец, за да може да стигне до някое познато място.
След като стана ясно, че хората от “спешна помощ” няма какво да направят, размениха документ с единия дежурен полицай, докато другия ме увещаваше да купя малко водка, за да “помогна” на изпадналия в беда и да не се притеснявам, след което всички се върнахме по колите си.
Всъщност, наистина няма от какво да се притеснявам, това е толкова “нормално” и “обикновено” за една европейска столица…
И като говорим за обикновено, ами това си е “обикновената” вечер за Николай и за хората като него, скитащи се по улиците ни, влизащи във входовете ни, прилепящи се за тръбата на парното за малко топлина и просещи пари за храна.
Дали е наркоман? Не мога да кажа. Алкохолик ли е – не съм го питал. Знам обаче, че беше бос и гол и нямаше къде да се подслони…
Вероятно утре ще чуем по телевизията за Ники – поредния замръзнал до смърт бездомник!!!
И тук е времето да задам въпрос към медиите в България – защо чуваме за такива хора само след най-лошото?!
Питам също и държавниците – наистина ли сме толкова бедни, че не можем да осигурим легло за Николай и за още няколко десетки, ако щете стотици бездомници в България?!
Въпросът ми е и към хилядите официално регистрирани фирми у нас и многобройните фондации – много ли е трудно да се издържа един дом за бездомни, който да е отворен 24 часа в денонощието!?
И накрая, но не на последно място, се обръщам с въпрос към всички нас – забелязваме ли въобще тези хора и други, подобни на тях, или просто сме… твърде заети и бързаме…
И даваме ли си сметка, че… “най-обикновена вечер” не значи едно и също за всички човешки същества?
След като публикувахме този материал в Интернет пространството, с нас се свързаха редица медии и загрижени страни, с които изготвихме настоящия социален, но и стопански проект.
Също така създадохме фен страничка във фейсбук, която бързо набира популярност: Facebook.com/bgbezdomni
